[go: nahoru, domu]

Направо към съдържанието

Дико Диков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Дико Диков
български офицер и политик
Роден
Починал
14 април 1985 г. (74 г.)

Учил въвВоенна академия на Генералния щаб на Русия
Военна академия „Фрунзе“
ПартияБългарска комунистическа партия
НаградиГерой на социалистическия труд
Орден „Георги Димитров“
Народен представител в:
I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   

Дико Димитров Диков (Върбан) е български партизанин, офицер, генерал-полковник. Политик от Българската комунистическа партия.

Дико Диков е роден на 2 ноември 1910 г. в град Берковица. Завършва Старозагорската гимназия (1929). Учи пет семестъра в Агрономически факултет, но не завършва. След това завършва Школата за запасни офицери-артилерийски отдел (1931). Служи в артилерийски полк в Стара Загора, а след това в поделение в София. Остава на служба в Българската армия. Член на БРП (к) от 1930 г. През август 1933 г. е арестуван обвинения в заговор и осъден на смърт по ЗЗД, но през 1934 г. присъдата му е заменена с доживотен затвор. Лежи в затворите в Плевен, София, Шумен, Стара Загора и Сливен. В кадрова справка за него е определян като левосектант, последовател на Борис Копчев, който впоследствие приема идеите на болшевизма[1]. Освободен през юни 1941 г.[2] Тогава е направен деловодител при ЦК на БКП.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Подновява работата си за БРП (к). По Процеса срещу Централния комитет на БРП (к) получава задочна смъртна присъда (1942). От август е изпратен във Враца. Партизанин в Партизански отряд „Гаврил Генов“. Командир на Дванадесета Врачанска въстаническа оперативна зона (1943 – 1944).[2]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. служи в Българската армия. Командва първи гвардейски артилерийски полк в гвардейската дивизия (септември-декември 1944). Заместник-командир по политическата част на Първа гвардейска пехотна дивизия (декември 1944-октомври 1945) и на бронетанковите войски (октомври 1945 – октомври 1947). През октомври 1947 – ноември 1949 г. учи във Военната академия „Михаил Фрунзе“ в СССР. След завръщането си в България е повишен във военно звание генерал-майор и командва за първа гвардейска дивизия до октомври 1950. От 9 февруари 1950 г.[3] или октомври 1950[4] е назначен за командир на Първа армия до 1956 г. От 1951 г. е член на Главния военен съвет.[5] Генерал-лейтенант, кандидат-член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1945 до 1954. Член на Централния комитет (ЦК) на БКП от 1954 г.[2] до 1971 г.

През 1955 – 1957 г. завършва Генералщабната академия „Климент Ворошилов“ в СССР. Заместник-министър на отбраната (1955 – 1959) и завеждащ Военния отдел в ЦК на БКП (1959 – 1962). Генерал-полковник от 1962 г.

В навечерието на отстраняването на Антон Югов през 1962 година Диков е поставен от диктатора Тодор Живков за министър на вътрешните работи в кабинета на Югов, след като предшественикът му Георги Цанков е отстранен под предлог, че е отговорен за издевателствата в Ловешкия концентрационен лагер. Запазва поста си и в Правителството на Тодор Живков (1962 – 1966). След Заговора на Горуня предизвиква недоволството на Живков, както заради някогашните си връзки с някои от ръководителите му, така и заради неспособността на вътрешното министерство да разкрие замисляния преврат. Така през 1965 година Държавна сигурност е отделена от Министерството на вътрешните работи, а през 1968 година Диков е отстранен от министерството.[6] Освободен е от военна служба през 1969 г.

В периода 1969 – 1972 г. е посланик в Куба, след което се пенсионира.[2] През 1981 година е обявен за Герой на социалистическия труд (указ № 414 от 5 март 1981), носител на орден „Георги Димитров“ (1959, 1960, 1964, 1970), орден „Народна република България“ – I ст. (1969), орден „9 септември 1944 г.“ – I и II ст. с мечове, "орден „Народна свобода 1941-1944 г.“ – I ст., орден „Червено знаме“, съветски орден „Червено знаме“, съветски орден „Дружба между народите“[7].

Дико Диков умира на 14 април 1985 г. в София.[2]

  • Старозагорска гимназия (1929)
  • Школа за запасни офицери-артилерийски отдел (1930 – 1931)
  • Военна академия „Фрунзе“, СССР (октомври 1947 – ноември 1949)
  • Академия на Генералния щаб на армията на СССР „Климент Ворошилов“, СССР (1955 – 1957)
  • генерал-майор – 1949
  • генерал-лейтенант – 1954
  • генерал-полковник – 1962
  • Ленин, Сталин и Фрунзе за единоначалието (1953)
  1. Протокол № 13 от 22 януари 1953 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с.13
  2. а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 150 – 151.
  3. Протокол № 13 от 22 януари 1953 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с.12
  4. Протокол № 160 от 9 юни 1955 г. на Политбюро на ЦК на БКП, с.357
  5. Решение № 32 от 7 септември 1951 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с.4
  6. Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 177 – 178.
  7. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 206