Томас Бернхард

Томас Бернхард
Вижте също
	Статия в Уикипедия
	Материали в Общомедия

Томас Бернхард (1931 — 1989) е австрийски белетрист, поет и драматург.

Населяваме една травма, боим се, имаме право да се боим, вече виждаме, макар и все още смътно, някъде в дъното: великаните на страха. Всичко, което мислим, е премислено, всичко, което чувстваме, е хаос, всичко, което сме, е неясно. Няма защо да се срамуваме, ала ние самите сме едно нищо и не заслужаваме нищо повече, освен хаос. (от „Моите награди“ (Meine Preise), превод Александър Андреев)

От „Старите майстори. Комедия“ (Alte Meister. Komödie), превод Владимир Теохаров

Хората отиват в музея само защото им е казано, че един културен човек прави това, а не от интерес, хората нямат никакъв интерес към изкуството, във всеки случай деветдесет и девет процента от човечеството няма абсолютно никакъв интерес към изкуството.

Ние разбираме една философска студия по-добре, не когато я изгълтаме цялата наведнъж, а когато извадим от нея един детайл, от който преминаваме към цялото, ако ни се удаде това. Най-голямо удоволствие изпитваме от фрагментите, както в живота изпитваме най-голямо удоволствие, когато го разглеждаме като фрагмент, и колко ужасно ни изглежда цялото и всъщност готовото съвършенство. Едва когато успеем да направим от едно цяло, от нещо готово, т.е. нещо завършено, фрагмент, и след това се опитаме да го прочетем, изпитваме много голямо, при определени обстоятелства дори върховно удоволствие. От известно време нашата епоха като цяло не може да бъде изтърпяна, само тогава, когато виждаме фрагмента, само тогава тя става поносима за нас. Цялото и съвършеното са непоносими за нас. Всъщност всички тези картини тук в Музея за история на изкуството за мен също са непоносими, ако съм честен, за мен те са ужасни. И за да ги понеса, аз търся във всяка отделна картина някаква така наречена отличаваща я грешка – подход, който досега винаги е водел до целта, а именно от всяко така наречено съвършено произведение на изкуството да се направи фрагмент. Съвършеното не само непрекъснато заплашва да ни унищожи, то ни унищожава – всичко, което тук е окачено по стените под кодовото име шедьовър. Аз изхождам от това, че съвършеното и цялото не съществуват, и всеки път, когато от такова едно окачено така наречено съвършено произведение на изкуството съм правил фрагмент, докато съм търсил в това произведение на изкуството някаква отличаваща грешка, решаващия момент на провал на художника, който е нарисувал това произведение, намирайки я, аз се придвижвах с една крачка по-напред. Във всяка една от тези картини, така наречени шедьоври, аз съм намерил и разкрил някаква отличаваща грешка, провала на нейния създател. (...) Нито един от тези световно известни шедьоври, независимо от кого е нарисуван, не е цялостен и съвършен. Това ме успокоява. Това всъщност ме прави щастлив. Едва когато отново достигнем до извода, че не съществува нищо цялостно и съвършено, можем да продължим да живеем. Ние не понасяме цялостното и съвършеното. Имаме нужда да заминем за Рим и да установим, че църквата „Св. Петър” е безвкусна и долнопробна, че Олтарът на Бернини е архитектурно тъпоумие. Имаме нужда да срещнем папата лице в лице и лично да установим, че той всичко на всичко е един точно толкова безпомощно-гротесков човек, каквито са всички останали, за да можем да понесем това. Имаме нужда да слушаме Бах и да чуваме как той прави грешка, да слушаме Бетховен и да чуваме как той прави грешка, да слушаме дори Моцарт и да чуваме как той греши. Така постъпваме и с тъй наречените големи философи, дори това да са нашите любими художници на духа. Ние обичаме Паскал не защото е толкова съвършен, а защото той всъщност е безпомощен, както обичаме Монтен заради неговата цял живот търсеща и никога не намираща безпомощност и Волтер – заради неговата безпомощност. Ние обичаме философията и всички науки за духа като цяло само защото са абсолютно безпомощни. В действителност ние обичаме само книгите, които не са никаква цялост, които са хаотични и безпомощни. Така е с всички и с всеки, особено сме привързани към даден човек само защото е безпомощен и не е цялостен, а е хаотичен и несъвършен.

Учителите унищожават у поверените им ученици всякакъв интерес към изкуството, това е факт. Учителите повреждат учениците, това е истината, това е вековен факт. (...) Учителите не знаят какво е изкуство, следователно не могат да кажат нищо на своите ученици по този въпрос, не могат да ги научат какво е изкуство и не ги довеждат до изкуството, а ги изтласкват от изкуството към техните противни, сантиментално хорови и инструментални приложни изкуства, които отблъскват техните ученици. Няма по-евтин вкус за изкуството от този на учителите. Учителите повреждат вкуса за изкуство на учениците още в началното училище, те прогонват изкуството от своите ученици още от самото начало, вместо да им разясняват изкуството и особено музиката и да ги превърнат за тях в радост от живота. Но не само по отношение на изкуството учителите възпрепятстват и унищожават, по отношение на всичко те възпрепятстват живота и съществуването, вместо да учат младите хора за живота, да им го разяснят, да направят за тях живота едно наистина неизчерпаемо богатство на собствената им природа, те унищожават живота в тях, правят всичко, за да го унищожат в тях. Повечето от нашите учители са жалки креатури, чиято житейска задача изглежда е да препречват на младите хора пътя към живота и в края на краищата окончателно да го превърнат в ужасно угнетяване. За учителската професия напират само сантиментални и перверзни дребнави умове от най-долната част на средното съсловие. Учителите са оръдие в ръцете на държавата и никъде другаде освен в тази австрийска държава днес не става дума за едно духовно и морално напълно осакатена държава, за една държава, която не учи на нищо друго освен на бруталност, разруха и обществено опасен хаос, в съответствие с това и учителите са духовно и морално осакатени и брутални, и разрушителни, и хаотични. Тази католическа държава няма никакъв усет за изкуството и следователно учителите на тази държава нямат или не трябва да имат никакъв усет за изкуството, това е потискащото. Тези учители учат на това, което тази католическа държава е и на което им е поръчала да учат: тесногръдие и бруталност, подлост и низост, пропадналост и хаос.

Цялото ми детство не беше нищо друго освен време на отчаяние. Моите родители не ме обичаха и аз също не ги обичах. Те не ми се извиниха за това, че са ме създали, през целия си живот те не ми се извиниха за това, че са ме създали. Ако съществува адът, а адът естествено съществува, тогава моето детство беше ад. Вероятно детството винаги е един ад, детството е адът, независимо за кое детство става дума, то винаги е ад. Хората казват, че са имали прекрасно детство, но въпреки това то е било ад. Хората изопачават всичко, те изопачават също и детството, което са имали. Казват, че са имали прекрасно детство, но въпреки това са имали само един ад. Колкото по-възрастни стават хората, с толкова по-голяма лекота казват, че са имали прекрасно детство, докато то не е било всъщност нищо друго освен ад. Адът не предстои, адът се е случил, защото адът е тъкмо детството.

Детството е мрачен коптор, в който сме блъснати от родителите си и от който трябва да се измъкнем без всякаква помощ. На повечето хора не се удава отново да се измъкнат от този коптор, който е детството, те цял живот стоят в този коптор, не излизат от него и се озлобяват. Поради това повечето хора са озлобени, хората, които не могат да излязат от коптора на детството си. Изисква се тъкмо свръхчовешко усилие, за да излезеш от коптора на детството. И ако не излезем достатъчно рано от коптора на детството си, от този най-мрачен коптор изобщо, никога не можем да направим това. Родителите трябва да умрат, за да се напусне този коптор на детството, те трябва да бъдат окончателно мъртви, действително завинаги, трябва да знаете това, за да се излезе от коптора на детството. Веднага след моето раждане родителите ми с най-голямо удоволствие ме напъхаха в своя брониран шкаф при своите бижута и ценни книжа. Аз имах озлобени родители, които цял живот страдаха от своето озлобление. На всички снимки, които притежавам от моите родители, и винаги, когато ги гледам, аз виждам тяхното озлобление. Почти всички деца са деца на озлобени родители, затова всички родители изглеждат толкова озлобени. Озлоблението и разочарованието са се отпечатали върху всички тези лица, надали ще намерите друго лице, Вие можете с часове да вървите например през Виена и да виждате само озлобление и разочарование върху всички лица, и в провинцията не е по-различно, лицата на провинцията също са изпълнени с озлобление и разочарование. Моите родители ме създадоха и когато видяха какво са създали, се изплашиха и пожелаха да не са ме създавали. И тъй като не можеха да ме напъхат в своя брониран шкаф, ме набутаха в мрачния коптор на детството, от който, докато бяха живи, аз повече не можах да изляза. Родителите създават своите деца винаги по безотговорен начин и когато видят какво са направили, се изплашват, затова, когато се раждат деца, ние виждаме само изплашени родители. Да създадеш дете и да подариш живот, както лицемерно се казва, не е нищо друго освен да донесеш и да поставиш в света едно тежко нещастие и по-нататък всички постоянно се плашат от това тежко нещастие.

Можем да господстваме само над това, което в крайна сметка намираме за смешно, само когато сметнем света и живота в него за смешен, можем да продължим нататък, няма да друг по-добър метод. В състояние на възхищение не можем да издържим дълго и пропадаме, ако не го прекъснем навреме.

Същинското разбиране не познава възхищението, то се осведомява, то респектира, то почита, това е всичко.

Възхищението прави хората слепи, то прави от възхищаващия се глупак. Повечето хора, ако веднъж изпаднат във възхищение, повече не излизат от него и по тази причина са глупави. Повечето хора по време на целия си живот са глупави само поради това, че се възхищават. Няма на какво да се възхищава човек, няма на какво, изобщо няма. Тъй на хората е изключително трудно да изпитват уважение и почитание, те се възхищават, това им излиза по-евтино. Възхищението е по-лесно от уважението и от почитанието, възхищението е качество на глупците. Само глупакът се възхищава, умният не се възхищава, той уважава, почита и разбира, така е. Само че към уважението, почитанието и разбирането спада и духът, а хората нямат дух, те пътуват бездуховно и фактически напълно лишени от дух (...) и напояват себе си и своята тъпота с възхищение. Състоянието на възхищение е състояние на слабост на духа, в това състояние на слабост на духа екзистират почти всички.

Необразованият се възхищава, защото той просто е прекалено глупав, за да не се възхищава, образованият обаче е прекалено перверзен за това.

Неточността е болест, която води до смъртта на неточния.

Обичливостта и кичът са двете основни качества на така наречения цивилизован човек, изцяло стилизиран през вековете и хилядолетията единствено до гротеска на човек. Всичко човешко е кичозно, тук няма никакво съмнение. Дори високото и най-високото изкуство са такива.

Логичният извод винаги е тотално разочарование от всичко. Но аз се съпротивлявам срещу това тотално отчаяние от всичко. Съпротивлявам се с ръце и крака срещу това тотално отчаяние от всичко. В този свят и в това време, в което все пак всичко е възможно, по-скоро нищо вече не е възможно.

Изследвали ли сме нещо до най-малкия детайл, то загубва за нас ценността си. Следователно трябва да се предпазваме от това изобщо да изследваме нещо до най-малкия детайл. Само че ние не можем другояче освен да изследваме всичко до най-малкия детайл, това е нашето нещастие, така разрушаваме всичко и унищожаваме всичко, едва ли не вече сме унищожили всичко. Изследвали сме толкова дълго един ред от Гьоте, че вече не ни изглежда така прекрасен, както в началото, и постепенно загубва своята ценност за нас, а онова, което в началото ни е изглеждало като най-прекрасния стих изобщо, накрая е вече елементарно разочарование. Накрая сме разочаровани от всичко, което сме изследвали до най-малкия детайл. (...) Накрая вече не изпитваме никакво удоволствие от изкуството, както и от живота, и това е съвсем естествено, защото с времето сме загубили наивността, а с нея и глупостта. Но вместо това си спечелваме само нещастие.

...не съм сигурен дали бе правилно да се спася, вероятно щеше да е по-добре, ако не бях се спасил, а се бях самоубил. Но разкарването във връзка с погребението не ми остави никакво време, за да се самоубия. Ако не се самоубием веднага, няма да се самоубием след това, това е ужасното. Ние имаме желанието, също като нашия най-любим човек, да бъдем мъртви, но не се самоубиваме, мислим за това, но не го правим.

От „Изличаване. Едно разпадане“ (Auslöschung.Ein Zerfall), превод Александър Андреев

Учителите са комплексирани мухльовци, изливащи върху учениците всичките си перверзни настроения, които не могат да излеят пред съпругите си у дома. Измежду всички тъй наречени образовани хора, учителите са най-опасните и най-коварните. Те се намират на едно и също стъпало със съдиите, които до един се намират на едно много ниско стъпало на човешкото общество. Учителите и съдиите са най-противните ратаи на държавата. (...) Учителите и съдиите в своята отмъстителност и вечно сменящи се, противни настроения, породени от злощастно пропиления им живот, те без мисъл и без задръжки всекидневно унищожават попадналите в ръцете им човешки съществования, че дори и пари получават за това. Обективността на учителите, също като обективността на съдиите, е долна и лицемерна лъжа. Когато разговаряме с учител, ние бързо забелязваме, че това е един характер, когото недоволството от самия него е докарало до човекоунищожителност, дори до светоунищожителност, същото е и когато разговаряме със съдия.

Ние обикновено изпитваме омраза само когато и защото не сме прави.

Ние много лесно и бързо привикваме да мразим и да проклинаме, без да питаме дали нашите омрази и нашите проклятия все още имат дори най-малкото основание с хода на времето.

Германците имат майчин комплекс, австрийците също, майките са свещени, в тези страни майките не бива с пръст да се докосват, в действителност обаче повечето от тях са перверзни кукленски майки, които дърпат конците на своите деца и на своите семейства като на кукли, дърпат ги дотогава, докато не уморят от дърпане тези свои деца и тези свои мъже. В Германия и в Австрия няма майки като в романските страни, където майките са естествени, а не някакви кукленски майки, в Австрия и в Германия има само кукленски майки, и тези кукленски майки цял живот вършат само това, т.е. те с най-голяма безогледност опъват конците на своите кукленски мъже и кукленски деца дотогава, докато не уморят от опъване тези свои кукленски мъже и кукленски деца. В Средна Европа вече няма естествени майки, майките там са изкуствени майки, те са, така да се каже, майки на изкуствеността, кукленски майки, които предварително дават живот на изкуствени деца, тоест, на деца, които малко или повече са деца на изкуствеността, изкуствени деца. Дори в най-отдалечените планински котловини вече няма да откриете нито една естествена майка, само изкуствената майка. И тази изкуствена майка, разбира се, дава живот единствено на своето изкуствено дете, това изкуствено дете пък на свой ред дава живот на следващото изкуствено дете, по този начин днес вече няма нищо друго, освен изкуствени деца, изкуствени хора, естествените изчезнаха, заблуда е да гледаме на човека като на естествен, такъв вече изобщо няма, днес ние се сблъскваме само с изкуствения човек, с човека на изкуствеността, днес ние си имаме работа само с него и тъкмо поради това се стряскаме, когато някой път все пак отново срещнем естествения човек, понеже вече изобщо не сме го очаквали, понеже вече от толкова време имаме вземане-даване само с човека на изкуствеността, с изкуствения човек, владеещ вече от незапомнени времена света, който всъщност също вече не е естественият, а отдавна се е превърнал в един изкуствен, в един свят на изкуствеността. Изкуственият свят е породил изкуствения човек, и обратно, изкуственият човек изкуствения свят, човекът на изкуствеността света на изкуствеността и обратно. Вече нищо не е естествено, нищо, абсолютно нищо. Ние обаче продължаваме да вярваме, че всичко е естествено, а това е заблуда. Всичко е изкуствено, всичко е изкуственост. Вече няма нищо естествено, няма нищо природно. Ние все още смятаме, че съзерцаваме природа, но всъщност вече отдавна съзерцаваме само изкуственост. В резултат всичко е тъй хаотично. Тъй фалшиво. Тъй нещастно. Тъй смъртоносно конфузно.

Какво поражда у хората, които се фотографират, желанието да се стараят винаги да изглеждат щастливи на фотографията, която ги показва, или поне да не изглеждат толкова нещастни, колкото са? Всеки иска да бъде запечатан като щастлив човек, никога като нещастен, винаги като един съвършено фалшифициран, никога такъв, какъвто в действителност е, а именно, най-нещастен от всички. Всички непрекъснато искат да бъдат запечатани като красиви и щастливи, докато всъщност са грозни и нещастни. Те търсят спасение вътре във фотографията, те преднамерено се смаляват и наместват в тази фотография, показваща съвършено фалшивия им образ на щастливи и красиви или поне на по-малко грозни и нещастни, отколкото са. Те изискват от фотографията своя желан и идеален образ и не се спират пред нищо, дори пред чудовищното изопачение, за да запечатат този желан и този идеален образ върху снимката. Те изобщо не забелязват колко страшно и колко ужасно се компрометират във всеки случай. Красивият човек на фотографията във всеки случай е най-грозният, най-щастливият на нея във всеки случай е най-нещастният. Фотографиите, които са си направили, те окачват по стените в своите жилища като някакъв красив и щастлив свят, който в действителност е най-грозният, най-нещастният и най-лъжовният. Цял живот те се взират в своите красиви и щастливи снимки по стените и изпитват удовлетворение от това, докато всъщност от това те би трябвало да изпитват само погнуса. Ала те не мислят и тъкмо това ги предпазва от ужасното прозрение, че са грозни, нещастни и лъжовни. Те стигат дори до там, че карат посетителите на своите жилища, които добре ги познават, добре познават домакините си като грозни, нещастни и безпросветни хора, да разглеждат тези снимки, на които вярват, че са изобразени като щастливи и красиви хора, те изобщо не се срамуват да показват тези снимки включително и на онези, които добре ги познават, а на тези снимки, разбира се, ще ги опознаят допълнително като лъжци и като съвършено лъжовни и неспасяеми хора. Живеем в два свята, в истинския, който е тъжен и коварен и в последна сметка смъртоносен, и във фотографирания, който е изцяло лъжовен, но за по-голямата част от човечеството е най-желаният и идеалният. Ако на човека днес му отнемат фотографията, ако я отлепят от стените му и я унищожат веднъж завинаги, малко или повече ще му отнемат всичко. Оттук логично следва, че днес човечеството не е привързано към нищо друго, не се е вкопчило в нищо друго и в крайна сметка не е зависимо от нищо друго толкова, колкото от фотографията. Фотографията е неговото спасение.

Ако бяхме лишени от изкуството на преувеличението, ние щяхме да сме осъдени на един ужасяващо скучен живот, на едно съществование, което изобщо не си струва да бъде съществувано. (...) За да обясниш нещо разбираемо, ти просто си длъжен да преувеличиш, единствено преувеличението онагледява, а когато вече си на възраст, опасността, че ще те вземат за глупец, вече изобщо не те интересува.

Да бъдем възпитани католически, за нас означаваше да бъдем из основи разрушени. Католицизмът е най-големият разрушител на детската душа, най-голямото страшилище и най-голямото унищожилище за характера на всяко дете. Такава е истината. Благодарение на католическата църква милиони, в крайна сметка дори милиарди хора са из основи съсипани и разрушени, а естеството им се е превърнало в едно противоестество. На съвестта именно на католическата църква тежи разрушеният човек, напълно обърканият, а в крайна сметка и изцяло нещастният, такава е истината, а не обратното. Защото католическата църква търпи само католическия човек и никого другиго, да те направи католик, това е нейното намерение и трайната й цел. Католическата църква прави от хората католици, безпросветни креатури, които са забравили самостоятелното мислене и са му изменили в полза на католическата религия. Такава е истината. Може да признаем, че католическите обичаи винаги са ни омайвали като деца, че в самото начало, на село, не са били за нас нищо друго, освен една приказка, без съмнение нашата най-хубава приказка, а за възрастните единственият им театър, най-големият и за цял живот, но въпреки това тези приказки и този театър в крайна сметка са разрушили всичко естествено у хората и с течение на времето са ги съсипали. С тази своя приказка за деца и с този свой театър за възрастни католическата църква не цели нищо друго, освен тоталното съблазняване на плячката си, чрез тези приказки и този театър тя подчинява хората и ги изличава като хора, за да направи от тях лишени от воля и мисъл католици, или, както самата тя твърди вярващи. Католическата вяра, както и всяка друга вяра, е фалшифициране на човешката природа, тя е болест, с която милиони доброволно се заразяват, защото за тях тя е единственото спасение, за слабия, за съвършено несамостоятелния, който няма собствена глава, който е принуден да отстъпи мисленето на някаква друга, тъй да се каже по-висока глава; католиците преотстъпват мисленето на католическата църква, а с това й преотстъпват и действието, понеже така им е по-удобно, понеже, както вярват, иначе просто не могат. А католическата глава на католическата църква мисли ужасяващо. Тя мисли само за себе си и против човешката природа, тя мисли за своите цели и за ничии други, тя мисли само за своята слава и за ничия друга.

През това хилядолетие католицизмът изключи мисленето всред нашия народ, това може да се каже, и доведе до разцвет музиката като най-безопасното от всички изкуства. Ние сме страната на музиката единствено поради това, че при нас духът е поставен под пълно подтисничество от столетия. Ние станахме един изцяло музикален народ, понеже през католическите столетия станахме един изцяло бездуховен, в същата степен, в която католицизмът прокуди духа от нас, ние доведохме музиката до подем, благодарение на това обстоятелство обаче имаме Моцарт, Хайдн, Шуберт.

Винаги всичко е било само приблизително, само почти, останалото е безсмислица. Когато мислим и не спираме да мислим, което наричаме философстване, ние в крайна сметка стигаме до извода, че сме мислили погрешно. Всички досега са мислили погрешно, независимо от имената, които са носили, независимо от писанията, които са написали, ала все пак са се отказали не по собствено желание, не по своя воля, а по волята на природата, поради болест, лудост, смърт накрая. Не са искали да спрат, въпреки лишенията, въпреки ужасността, въпреки чудовищността напук на всички правила и предупреждения. Те всички обаче са стигали до погрешни изводи и в края на краищата до нищо, независимо какво е това нищо, за което ние наистина знаем, че е нищо, ала в същото време знаем още и че не може да съществува, то проваля всичко, до него свършва всичко и достига края си накрая.

...майка ми дълбоко в сърцето си, независимо от католическото лицемерие, и до днес не е нищо друго, освен националсоциалистка. Националсоциализмът винаги е бил неин идеал, както, впрочем, и за най-малко деветдесет процента от австрийските жени.

Единствената цел на моя разказ е да изличи описаното в него, да изличи всичко, което аз свързвам с Волфсег, и всичко, което Волфсег е, всичко, разбирате ли, всичко докрай. След този разказ всичко, което е Волфсег, трябва да бъде изличено. Моят разказ не е нищо друго, освен едно изличаване. Моят разказ просто изличава Волфсег. Всички ние разнасяме със себе си по един Волфсег и имаме порива да го изличим заради своето спасение, да го унищожим, като го запишем, да го изличим. Но през повечето време ние нямаме силите за подобно изличаване. Но може би моментът е настъпил. (…) Ала в следващия миг отново: ние вярваме, че можем да подхванем подобно намерение, но все пак не сме в състояние, винаги всичко е срещу нас и срещу подобно намерение, тъй че ние непрекъснато го отлагаме и все не стигаме до него, така остават ненаписани толкова произведения на духа, които трябва да бъдат написани, а толкова много записки, които ние вечно, години наред, десетилетия наред носим в главата си, си остават в главата. Намираме си всевъзможни причини, за да не трябва да започваме една такава работа, изравяме всевъзможни извинения, призоваваме всевъзможни духове, които до един са зли духове, само и само да не започнем, когато трябва да започнем. Това е трагедията на оногова, който иска да напише нещо, че той през цялото време призовава спирачите на своето писане, трагедия, която в същото време е перфектна и перфидна комедия. А би трябвало да е възможно все пак да се състави някакъв разказ за Волфсег, хайде, да не е изчерпателен, но да бъде валиден, за онзи Волфсег, за който аз вече толкова много съм ви разказвал, който за мен самия означава толкова много и навярно дори е по-важен от всичко останало в моя живот. Не е достатъчно просто да си водим бележки за онова, което ни е важно, за онова, което навярно ни е най-важно, за целия свой комплекс за произход, не е достатъчно, че сме изписали докрай толкова много стотици и хиляди листчета по тази тема, която за нас е тема на живота ни, ние несъмнено и наистина трябва да завършим един по-голям, за да не кажа наистина голям разказ върху това, от което ние в крайна сметка сме възникнали и сме направени, което през цялото време на нашето съществование ни е формирало. Можем много години да се крием от него, да се страхуваме от това почти свръхчовешко усилие, както от нищо друго, но в крайна сметка ние сме длъжни най-после да се захванем и да го изпълним. За какво ми е иначе цялата тази римска атмосфера, за какво ми е жилището на Пиаца Минерва, ако не тъкмо за тази цел. Навярно обаче аз твърде много съм размишлявам над него, а това без съмнение лишава от сили подобно намерение, Изличаване ще нарека този разказ, защото с него аз наистина ще излича всичко, в този разказ ще бъде изличено всичко, което запиша в него, цялото ми семейство ще бъде изличено в него, времето му ще бъде изличено в него, Волфсег ще бъде изличен в моя разказ по мой собствен начин. Дължа го.

Ние трябва да сме благодарни за всяка безсънна нощ в живота си, защото тя във всички случаи ни придвижва философски напред.

Когато се държим само край хора с възвишен характер, ние за най-кратко време опустяваме, така че, тъкмо обратното, ние трябва да общуваме с тъй наречените безхарактерни хора, за да можем да издържим, за да не залинеем духовно. Тъкмо хората с тъй наречения добър характер с течение на времето постепенно ни опустошават и убиват, най-вече от тяхната компания трябва да се пазим.

Всички знаем, че погребалното изкуство, особено на село, е най-великото актьорско изкуство, което можем да си представим, на погребения дори най-обикновените хора развиват завладяващ артистизъм, който обикновено може да бъде оценен много по-високо, отколкото артистизмът в нашите театри, където почти винаги властва чистата дилетанщина.

Наблюдението и съзерцанието, когато наблюдаваният и съзерцаваният не знае, че го наблюдават и съзерцават, е едно от най-големите удоволствия.

Винаги е смехотворно, когато булката казва да, ала още по-смехотворно е, когато младоженецът казва да. Установих го отново и в този случай. Как можем да приемаме на сериозно това булчинско да, след като добре знаем, че е лицемерие, същото лицемерие като другото да на младоженеца, това на два пъти произнесено от немай-къде да, с което всъщност се скрепява единствено предстоящото десетилетно мъченичество, мислех си. Брачното да скрепява брачното иго. Нищо друго. А хората не мечтаят за нищо по-силно, отколкото тъкмо за това, да си кажат да, да се откажат от себе си, да се самоунищожат.

Трябва да си разрешим мисленето, да посмеем въпреки опасността скоро да се провалим, просто защото не ни е възможно да подредим мислите си, но понеже когато мислим, ние винаги имаме наум всички съществуващи, всички възможни мисли, ние винаги се проваляме, разбира се; по същество ние винаги се проваляме, ала и другите, да се казват както искат, да бъдат най-великите духове ако искат, в определен момент се провалят, системите им рухват, както доказват произведенията им, от които ние се възхищаваме, понеже тъкмо те са стигнали най-далеч в провалите. Да мислиш, това значи да се проваляш. Да действаш значи да се проваляш. Разбира се, ние действаме не за да се проваляме, както и мислим не за да се проваляме.

Всеки говори за различен човек, макар и да описва същия. Колкото хора, толкова и описания на една и съща личност, всяко в своята си посока, всяко от своята си гледна точка, сиреч толкова и различни възгледи за един и същи човек.

Ние обявяваме мъртвите за светци, за да се подсигурим срещу тях и да ни оставят на мира.

И изобщо, щом се обърнеш, ти вече виждаш само зейналата пустота, не само по отношение на детството, всичко, независимо какво, когато е отминало вече е просто зейнала пустота. Ето защо е добре изобщо да не се обръщаш повече, дори само заради оцеляването си ти не бива да се обръщаш повече, трябва да го знаеш. Обърнеш ли се към миналото, веднага надзърташ към зейналата пустота, обърнеш ли се към вчерашния ден, там вече няма нищо друго, освен зейнала пустота, дори ако се обърнеш назад към току-що преживения миг, ти ще надзърнеш само в зейналата пустота.

Изкуството на преувеличението е изкуство на превъзмогването, превъзмогване на съществованието, както аз го разбирам. Чрез преувеличението, а в крайна сметка чрез изкуството на преувеличението, аз съумявам да понеса съществованието, това е единственото условие за неговата възможност. Колкото повече остарявам, толкова повече търся убежище в своето изкуство на преувеличението. Великите в превъзмогването на битието винаги са били велики и в изкуството на преувеличението и независимо от това какви хора са били и какво точно са сътворили, те в крайна сметка са го постигнали само и единствено благодарение на своето изкуство на преувеличението. Художник, който не преувеличава, е лош художник, музикант, който не преувеличава, е лош музикант, както и писател, който не преувеличава, е лош писател, понякога обаче същинското изкуство на преувеличението се състои тъкмо в това да преумалиш всичко, в тези случаи казваме, че въпросният преувеличава преумалението и това преувеличено преумаление всъщност е неговото изкуство на преувеличението. Тайната на великите произведения на изкуството е преувеличението, това е и тайната на великото философстване, изобщо изкуството на преувеличението е тайната на духа, но бързо изоставих тази без съмнение абсурдна мисъл, която обаче при едно по-внимателно взиране без съмнение щеше задължително да се окаже единствено правилната.

Понякога се чувстваме напълно годни за някоя духовна работа, но после все пак отново и отново се стъписваме, защото добре знаем, че навярно няма да издържим, че тогава, когато навярно ще сме доста напреднали, може внезапно да се провалим и да изгубим всичко, да изгубим цялото време, което сме употребили, тоест и прахосали, както в този миг ще стане безпощадно ясно, а в замяна да установим, че сме се бламирали по чудовищен начин, ако не пред целия свят, то поне пред себе си. Към едно подобно поражение ние далеч не се стремим с всички сили, тъй че се колебаем и когато вътрешното чувство ни казва, че можем да се захванем с тази духовна работа, ние пак я отлагаме, както бихме отлагали един чудовищен бламаж, един чудовищен самобламаж. От другите ние изискваме да вършат своите дела най-малкото добре, а на практика да ги осъществяват изключително добре, но сами не създаваме дори най-дребния, дори най-смехотворния писмен продукт на духа, така си е, от другите ние изискваме огромното и невъзможното, но сами дори не постигаме най-дребното. На това ужасяващо унижение от собствения си провал ние не искаме да се подлагаме, поради което непрестанно отлагаме своята идея за един писмен продукт на духа с всички възможни средства, с всички възможни оправдания, с всички възможни подлости, които ни вършат работа. Страхът внезапно ни е парализирал. От друга страна обаче ние през цялото време държим тази духовна работа в главата си и искаме на всяка цена да я осъществим. Имаме намерение да я осъществим, казваме си и тръгваме напред-назад с този израз имаме намерение, дни наред, седмици наред, месеци наред, години наред, понякога и десетилетия наред, но тъй и не спираме, за да поставим началото. Имаме едно гигантско намерение, казваме си, а понякога, понеже сме твърде суетни, за да го премълчим, казваме това и на другите, докато всъщност способностите ни стигат единствено за нещо съвършено смехотворно. Пиша гигантско произведение, казвам си и в същото време това ме плаши, а в мига на уплахата аз вече съм се провалил, изпаднал съм в абсолютна невъзможност дори да започна. Проглушаваме ушите на света с намерението си да напишем нещо гигантско и уникално, като изобщо не се боим от подобни изявления, в същото време обаче вечерта си лягаме с наведена глава и пием сънотворно вместо да се захванем с гигантското и уникалното. Такива сме, мислим се за способни на всичко, дори на най-великото и грандиозното, а после даже не успяваме да вземем перото и да напишем поне една дума от оповестения гигантски и уникален труд. Всички страдаме от мегаломания, само за да не ни принудят да плащаме за своята вечна долнопробност.

Хората напират да се запознаят с писателя, когото обичат или уважават, но и с писателя, когото мразят, а по този начин изцяло унищожават творчеството му. Най-добрият начин да се освободиш от нечие писателско творчество, което по някакъв начин не ти дава мира, независимо дали поради това, че го цениш високо, или че го мразиш, е да се запознаеш с неговия създател. Просто отиваме при създателя на едно литературно произведение и вече сме се отървали от него. Като цяло писателите са най-противните хора на света.

Погребението е просто една драма, която са ти наложили и чието заглавие да отдадем последна почит по същество само те отблъсква, понеже е лицемерно. Но всяка драма е лицемерна. Този вид драма обаче е най-лицемерната. Едно такова погребение е най-великолепната драма, която човек може да измисли. Нито един драматург, нито един Шекспир дори, не е успял да напише подобна великолепна драма, в сравнение с нея цялата световна драматургия е смехотворна.

Всяко такова траурно шествие е гротеска. Всяко такова траурно шествие е безсрамие. Всяко такова точещо се траурно шествие е не просто оскърбително, то е чудовищна безвкусица.

Когато стоим край прясно изкопан гроб, ние сме целите изтъкани от предателство.

В началото се боях от живота, после го намразих.

Днес Австрия е страна, която се управлява от безскрупулни гешефтари и безсъвестни партии. Този тотално измамен австрийски народ, чийто разсъдък през последните столетия беше изпит по най-безсрамен начин от католицизма, от националсоциализма и от псевдосоциализма. Подлостта е лозунгът, низостта е моторът, лицемерието е ключът за тази днешна Австрия. Сутрин подир сутрин, веднага след събуждането си, ние би трябвало да се срамуваме до смърт от тази днешна Австрия. Отново и отново си повтаряме, че обичаме тази страна, но мразим тази държава. В Рим и навсякъде другаде по света тази Австрия вече не ни засяга. Накъдето и да пристъпим в тази днешна Австрия, ние пристъпваме в лъжата, накъдето и да се озърнем в тази днешна Австрия, ние съзираме единствено лицемерието, с когото и да говорите в тази днешна Австрия, вие ще говорите с лъжец. По същество тази смехотворна страна и тази смехотворна държава дори не заслужава да говориш за нея и всяка мисъл за нея не е нищо повече от губене на време. Горко обаче на оногова, който не е сляп в тази страна, който не е глух и не е изгубил разсъдъка си! Да си австриец днес е смъртно наказание и всички австрийци са осъдени на това смъртно наказание. Всичко австрийско е безхарактерно. Всяко връщане в Австрия предизвиква омърсителен ефект.